Някак си прашно дори липите цъфтят,

всичко в невидим страх трепери

и сякаш дъждът измива нашия път,

капка по капка живота ни мери.

***

Спомени няма, нито надежда.

Краят на началото е тук –

маскиран в лятна одежда,

на жаркото слънце намигва напук,

оплело дните ни в своята прежда.

***

Като прашно одеало въздъхна луната,

около ней се кротки облаци сгушиха.

Октомврийска надежда е това, самотата –

само аз и дъждът горчиво я слушахме.

***

Снежен облак в малкото небе

полюшва се и богатството си лекичко крепи.

Ала няма по-тъжен облак на света,

щом и сълзите му в лед сковани са.